В „Да играеш жертвата“ братята Владимир и Олег Преснякови заемат сюжетния скелет на Шекспировия „Хамлет“ (сянката на убития баща се явява на сина, а вдовицата се готви да се омъжи за брата на покойника) и го облепват с плътта на една съвременна черна комедия. Наистина черна. И наистина смешна. Вместо да превърнат трагедията във фарс (по Макс Фриш), двамата руснаци намират черната комедия за по-подходящ жанр да вмести битовия абсурд на ХХI век. Пиесата им е гневна, иронично хаплива, горчива, забавна, по-често цинична и по-рядко тъжна. Персонажите в нея са или престъпници, или служители на милицията – трети вид няма. По средата е Валя, който играе ролята на жертвата при следствената възстановка на престъпленията.
В постановката на Ивайло Христов (Модерен театър) от препратките към Шекспир не е останало нищо. Изглежда, режисьорът е предпочел да не затруднява зрителя. Или просто е усетил, че не може да овладее и тази линия. Всъщност най-голямата заслуга на режисурата е кастингът. Защото без Ованес Торосян, прецизно уловил баланса между видимата и тъмната страна на Валя, спектакълът би се разпаднал на отделни естрадни етюди. Освен че е сглобка между сцените, Валя на Торосян е съвършеният манипулатор, който дърпа конците на останалите под защитната окраска на леко инфантилен аутсайдер. Подвеждащо безобидният му вид позволява лесно да сблъска майка си (Кристина Янева) с нежелания й ухажор (Ивайло Христов), да се отърве от настоятелната си приятелка (Маргита Гошева), да си играе с лековерния и алчен сержант (Явор Бахаров), да подлъже задържан (Тодор Близнаков), че лесно може да се откупи. Когато успява да манипулира безнаказано дори следователя, той вече е на крачка от последния ход – убийство.
Освен за дебютанта Ованес Торосян този спектакъл е добър професионален трамплин и за доскорошните му състуденти от класа на проф. Пламен Марков Благой Бойчев и Ивайло Драгиев. „Да играеш жертвата“ ще се запомни и с яркото и сочно присъствие на Стефания Колева, Анастасия Лютова, Стефан Спасов. Техните появи обаче са епизодични и изсвирени само на една нота. Докато Иван Бърнев за пореден път прави плътен образ, разказвайки много повече, отколкото ни дава текстът. Иначе елегантният костюм и скъпите мокасини стоят като чужди на неговия следовател. След всяко убийство, което разследва, той утихва и се смалява все повече. Докато след поредната безсмислена жестокост бентът се скъсва и натрупаното се излива във врящ от псувни словесен поток. Този персонаж изчезва много преди финала. Натравя се с риба фугу в един псевдояпонски ресторант. В изпълнението на Бърнев обаче това прилича на ритуално самоубийство на самурай.